Тя

Тя беше от хората, които се нуждаят от поне два часа за да се излюпят в света след събуждане. Кафе-цигари, полупритворени клепачи: краката са свободни – черупки по пода. Вода, кафе-цигари, прозявка: още черупки – разкършва си пръстите на ръцете. Почесване, кафе-цигари, акане:черупки по пода на тоалетната - торса е свободен. Кафе-цигари, баня - „Оф, главата ми!“: черупки във ваната.
Когато се събуди тази сутрин, трябваше да тръгне веднага и дори не успя да се изкъпе. Посипа черупки навсякъде, пи малко кафе и изпуши две цигари. На спирката, докато чакаше автобуса - също пуши. Оглеждаше се все едно бърза или очаква нещо да се случи. Автобусът пристигна, отвори врати, затвори врати, прохърка и потегли. Обичайните гледки: Котки навсякъде, лицата бързат нанякъде с корички сън полепнал по клепачите, цигани се препичат на ранното слънце, а то се изкачва мазно нагоре. Душите изглеждат спокойни.

-Всички са овце...всички сме овце...всички сте овце...
Кирил – разчорлен, небръснат от два дни, с подпухнали от плач очи, върви из стаите пълни с шептящи облечени в черно роднини и нарежда извън себе си: „Така е, точно така е!“ По едно време се спира и изкрещява.
- Всички въъъъъъъъъъъъъъъъъъън! Всички сте овце. Точно така. Всички сте овцееее!
- Кириле, спри се моля ти се! - Извиква майка му и току да го прегърне, той я възпира.
- И ти си овца!
- Като се върна да ви няма! Никой да няма! Искам само Мила и Калина да видя! Овце!
- Мила я няма вече, Кириле!
- Не е вярно! Махайте се! Никой не искам!
- Кириле, ще полудееш, бе! Спри се!
- Аз ли ще полудея, бе? Ще ми се! Махайте сееее!

Тръшна вратата и излезе на улицата. Хукна на изток, срещу вятъра. Спъва се на няколко пъти, после падна, постоя минута – две заслушан в асфалта. Пак започна да ръмжи - изправи се бързо и тръгна.

Калина, която до този момент седеше на пода в ъгъла на стаята и се клатеше напред-назад из очите си, започна да шепти - сякаш изпробваше гласа си, непроумяваща, че все още нещо би могло да излезе от нея. Втренчена в Мила, покрита от тишината, и бягащите по диплите й светлосенки от свещите, стенеше.
- Вън...вън...вън... вън.... вън...


Тя го видя през прозореца на автобуса. Беше се запътила на някъде, но вече не помнеше накъде. Не беше успяла да се излюпи напълно и ръсеше черупки навсякъде. Видя го и започна да напира към вратата, търсеше пролуки между пътниците, без да откъсва поглед от лицето му.
-Спрете! Кажете! Кажете на шофьора да спре. Моля ви се! Трябва да сляза. Слизам веднага. Кажете! Спрете моля ви се! - Думите излизаха от устата й накълцани, неясни и все едно озовали се вън от нея веднага влитаха в някаква ръждясала тенекия, а околните трябваше да се догаждат за смисъла им по деформациите на тенекията при всеки запокитен й къс дума. Навсякъде се сипеха парчета от черупки. Автобусът спря след трийсетина метра поради задръстване.

Овцевъдите стачкуваха, бяха превозили с камиони няколко стада до центъра на града и ги бяха пуснали на паша. Минувачите се смееха и звънко псуваха Държавата. Тя си пробиваше път през овцете галейки ги по главите и кадифените муцуни. Запушил с ръце ушите си Кирил отвратен се тресеше и се взираше в добитъка. Потръпваше и трепереше, а вените по врата му се гънеха под моравото сгърчено лице. Очите му...

- Бе, кой си ти, бе! - усети силен тласък отдясно. - К'ъв си, бе? К'во ти се е случило? - издрънчаха звуците от устата й.
Кирил обърна глава на ляво и се отнесе.
...
- Не съм съвсем сигурен...
- Абе, к'во говориш, бе! - Сега вече тя трепереше, а Кирил все едно плуваше из пространството.
- Не знам.
- Как така няма да знаеш, бе?
- Дъщеря ми умря...
- Ми, ти к'во правиш тука?
- Просто така...
- Абе ти добре ли си, бе?
- Не зная... Мисля, че изгубих нещо. Но...
- Дъщеря ти е умряла...
- Не знам точно...
Хвана го с дясната ръка през кръста, а лявата положи на безкръвната му буза. Той притвори очи.
- И тези овце... само те оцеляват...
- Какво?
- Май вече, не зная какво говоря, но мисля...че... Тя го прегърна по силно и сложи ръка пред очите му.
- Дъщеря ми...е...
Не успя да продължи и се свлече се на земята. Животните ги бяха наобиколили, кротко подрънкваха със звънците си и блееха за да за да викат малките си.

...

Влязоха в апартамента - нямаше никого. Тишината беше полепнала навсякъде и единствено около пяната по лъкатушните й краища се чуваха бледите отзвуци на звуците. Мила лежеше в средата на стаята, отвъд невръстния си живот. Калина - на пода едва успяваше да покрие надутите до пръсване очи с изопнатите си до предела клепачи. Кирил влезе в стаята, притихна в тих плач и се сви до нея.

Тя се изкъпа на тъмно и изпуши една цигара преди да се подсуши. Облече се и си замина.