Идея за разказ

Една идея такава, за разказ трябва да отбележа. Непременно.

От няколко дни вече не ми дава мира; поставя нелепи и нагли изисквания пред общата ми култура и нарушава спокойствието ми - пречи ми да скучая и честно казано, да си чопля носа. А като си помисля, дори не е някаква специална находка и прочее, но очевидно нужно е и вече не търпи отлагане да обърна някаква част от вниманието си към нея или поне така, нещичко да отметна - да попиша та да се смири, идеята де, да залъжа с нещо гордостта и; да престане да ме занимава със себе си. Голямо проклятие са това идеите - безсрамници; измъчват човека и какво? Ексхибиция до дупка, а пък то, че в тая дупка може би дори нищо не се намира, карай. Та то и на нашичката комай само панаира и голям - фантасмагория и при това, нарочно подличка - с връщане назад във времето, разбира се, и прочее ексцентричности. Ето излагам я вече самата идея и самият дори сюжет на това така натрапливо повествование.

Ще се опитам в кратце, с няколко думи без нищо излишно, но все пак не бих могъл при цялата тази настойчивост и безпощадност... Но стига вече... Ето започвам.

Потайник някакъв, умник между впрочем и крайно мрачен човек, цял живот мисли, съчинява, пише и дори публикува тук-там по някое дребно материалче, философско разбира се и с някакво по-такова - мистично дълбокомислие за нещата. След дълги години на сенчест и съвсем безнаказан труд, ненадейно се прочува - "става име", сиреч името му започва да се чува; да означава нещо; да всява респект у хората ( досущ като проституираща идея), като при това, за куриоз се оказва, че името му дори не е истинско. Псевдоним било. Носело съвсем различен; до несъвместимост противоположен от този на истинското му име смисъл, запазвайки между впрочем, поне според някои, окултния си израз.

Прочува се нашия герой като написва книга, това - ясно; в случая интересното е, че за основа на замисъла на този така наречен труд му послужило изречение от друга някаква книга, попаднала му случайно в една библиотека петдесетина години преди това - в зората, да речем на безпътната му младост. Въпросното изречение до такава степен го развълнувало и потресло, че животът му преминава като забележка под линия, обясняваща го.

Написва той книгата с това изречение вътре (трябва да измисля какво да е това изречение) и тя става бестселърът на всички времена. Пет години по-късно, човечеството най-после изобретява машина на времето и решава, с целия си безумен хуманизъм, да изпрати тази книга назад във времето, с предположението, че имайки този ненадминат труд за пример хората от миналото никога не биха изсипали толкова беди върху света, в който живеят.

В същност няма да е машина на времето, а такава, която е открила, че скоро край Земята ще мине отвор във време-пространството с посока-миналото.

Известяват нашия автор, вече най-богатия човек на земята (всеки човек на планетата притежава екземпляр от прословутата книга: след излизането и са създадени специални организации целящи разпространението и; преведена е на всички съществуващи езици, като за най- бедните страни са отпуснати безплатни тиражи, платени от нарочно организирани фондове.)

Той се съгласява, но се оказва, че никой от земляните не желае да се раздели със собствената си книга - тя се е превърнала в нещо като дишането. Най- накрая, след усилено търсене в една библиотека се открива някакъв опърпан екземпляр, на който заглавието е изтрито, а името на автора е написано на половина, но няма как това копие трябва да се изпрати, следващия подобен пробив във време-пространството ще мине покрай земята чак след 5000 години.

Преди тържественото изпращане дават на автора да докосне за късмет плода на труда си - първият в историята на земята обект, който ще има шанса да пътува назад във времето.

Тогава той я разпознава: това е същият екземпляр; това е абсолютно същата книга, която той преди 50 години, в зората на своята младост открива, и която до такава степен го развълнува тогава, че целият му живот преминава под знака на единственото прочетено от нея изречение: "Колко ли е обиден на вселената истинският човек?"

Абсурд!

Авторът е потресен, понечва да разкъса книгата, но след кратка борба му я отнемат и я запращат по предназначението и: дошъл е моментът-скокът във време-пространството; книгата отлита в миналото със съсък.

Измаменият наш герой се събира в себе си за секунда-две, едва проумявайки ситуацията; обръща се кръгом; измъква оръжието от кобура, закачен за колана на шишкавия полицай, стоящ до преди миг скръстил ръце зад гърба му. Освобождава предпазителя, поглежда ненавистно тълпата изпращачи, като придвижва дулото на револвера към дясното си око. В този момент от гърлото му излиза неземно-спокойния и плътен отговор на поставения в "книгата" въпрос: "Безкрайно". "О"-то в края на думата се сля с шума от изстрела в окото.

...

Погребението мина без произшествия: лек дъждец насърчаваше сълзите на опечалените. Нямаше съмнение, че Мъртвецът си беше получил заслуженото. Поет на раздора - Той беше събудил истината в сърцата на хората, без да подозира, че те са твърде слаби за товара й. Погребаха Го като престъпление и си отдъхнаха, като след потулен родов грях, грях, който би изтръгнал майчино проклятие от запарената пазва на съдбата. Вече нямаше съмнение, Той бе нейна рожба...

Нейно изчадие...

Неофит... в търсене на Вдъхновението

Илязох навън и поглеждайки нагоре, луната ми намигна. Чух захлопването на входната врата зад гърба ми.

Нощта беше необикновено уютна и влажна по напълно непознат за мен начин. Лек морски ветрец убиваше скуката, заигравайки се с прахоляка, мъртвия бръмбар станал жертва на еднооката съседска котка и изгризаната капачка от химикалката на деветгодишното вечно вглъбено в себе си хлапе, рожба на шантавите сблъсъци на двойката собственици на месарницата отсреща. Слюнки градска светлина; постна мъглица във въздуха, за да не пресъхват очите на лудите, скитници из себе си; мирис на стихнали улици и удивлението ми да пребивавам в този свят.

В тази така различна за мен нощ, подкрепян от примера на романтиците; пет-шест глътки домашнярка и един пуснат по радиото слух, взех твърдото решение да изляза на откривателски поход с цел търсене и намиране на Вдъхновението.

Тръгнах направо, после наляво. Нямах никаква представа как изглежда или на какво прилича и въобще какво представлява въпросното вдъхновение, но бях решен да го издиря на всяка цена, дори ако отново ми се наложеше да бродя, докато ми се изтъркат подметките на обувките, както когато преди около две години бях тръгнал да търся Смисълът на живота си.

Тогава бях прочел някъде, не помня вече къде, че „ Човек трябва да търси и да намери Смисълът на живота си и като го открие да не се отказва от него, но да го следва неотклонно, за да бъде щастлив и пълноценен обитател на Вселената”.

Направих си сандвич с масло и сирене, взех си топла дреха, едно-друго, четка за зъби и бодро потеглих.

Нож не си взех: не вярвам в самозащитата.

Скитах се ококорен, обръщайки внимание на всичко, което би могло да се окаже Смисълът на живота ми докато не ме изоставиха обувките, което беше знак, че няма Смисъл на живота за мене. Погребах си чепиците с цялото ми уважение към тях в една горичка край пътя и произнесох едно изречение заупокой : „Никак не е лесно да си обувка на някого в продължение на цели две години: аз не бих издържал и дори да бях открил, че това е всъщност смисълът на живота ми, вероятно бих се отказал.”

След това, честно казано скучно, а и както се оказа безсмислено скиталчество се прибрах там където обикновено го правя и продължих съществуването си както и преди – без смисъл на живота.

Живях така цял месец, до вечерта, за която разказвам, когато чух по радиото, че „ човек трябва да открие Вдъхновението и с духът на това вдъхновение да живее в хармония със себе си и околните”. В интерес на истината, нямах особено ясна представа какво означава да живееш в нещо(хармония) с тези две неща( себе си и околните), но реших да открия това,което би ми позволило да го правя, сиреч Вдъхновението и тръгнах.

Сандвич не си приготвих, защото си падам малко фаталист, а и имах чувството, че прекомерната екипировка би могла да попречи на търсенията ми. Взех си само топла дреха. Непоносимо зиморничав съм.

Дълго се шлях из уличака: пресичах кръстовища и булеварди; надничах в тъмни ъгли; влязох в няколко кръчми; отключени дворове; входове и задънени улици, но уви, никаква следа от Вдъхновение. Когато се изморих, седнах да си почина на една пейка в някакъв парк, доста унило и бездушно място впрочем. Там обаче изненада: рояк проститутки накацали на съседната пейка пият коняк, чуруликат, гракат и се кискат. Изключително общителни създания.. Почти нищо не разбирах. До преди да ги срещна си мислих, че са митологични същества, отмрял вид - разпознах ги по атрибутите им.

Пихме евтиния изветрял коняк направо от бутилките, разговаряхме на дълго и на широко: твърдяха, че са открили смисъла на живота си, но по думите им:

-Ебана работа.

Мисля, че ме харесаха, но сякаш ме вземаха на подбив. Бяха толкова изненадани от съществуването ми, колкото и аз от тяхното. Бях започнал да разбирам тяхната, съвсем нова за мен мъдрост ,когато най-младата ,току разлистила се, все още момиче ме покани да се поразходим и ми каза, че иска да ми подари нещо. Свихме в една тъмна алея и под нейното, слава Богу, все още неумело ръководство направихме нещо, което едва не сбърках с Вдъхновението. Когато се върнахме и все още в шемета на изживяното попитах останалите:

-Това ли е?- те се изкикотиха снизходително, но порива им бързо секна. Най-възрастната от тях звучно отпи, млясна, звучно се изплю и изграчи:

-Т’ва беше само чукане, пил’ле…, веднага след, което стрелна малката и с неясна за мен острота процеди – нали така, Муци?

- Мно’о ясно, Бени! Малък подарък, виж го к’ъв е!

Всички се закискаха, но на мен не ми пукаше защото едно нещо бях разбрал.

-А’е пил’ле, че тря’а ‘ се захващаме със Смисъла на живота си, изкикоти се Бени, като хвана под ръка малката, а другите вкупом ги последваха залитайки на острите си токчета.

Останах на пейката сам. Допивах коняка с усмивката на прозрение. Това, което бях разбрал:

Нощта вече не беше „необикновено уютна и влажна по напълно непознат за мен начин”, както преди няколко часа когато тръгнах да диря вдъхновението.

Нощта беше топла и влажна като уютната розичка на току що разлистила се проститутка на Вдъхновението!

Впрочем казвам се Неофит.

Субтитри

Привет, приятели!
За начало на блогчето реших да споделя с вас субтитрите, които съм превел. Това за сега са единствените ми публични отрочета, така че ето ги. Всъщност не зная дали могат да се качват файлове в тази система, така че не съм сигурен до колко ще успея със споделянето.
Стига текст за сега, време е да пробвам!

Очевидно няма опция за прикачване на файлове тук, затова ви давам линк към subs.unacs.bg, където като напишете urbanbrymbar в полето "ъплоудър" ще ви се покажат субтитрите. Това е за сега.