петък, 7 ноември 2008 г.
Тя
Когато се събуди тази сутрин, трябваше да тръгне веднага и дори не успя да се изкъпе. Посипа черупки навсякъде, пи малко кафе и изпуши две цигари. На спирката, докато чакаше автобуса - също пуши. Оглеждаше се все едно бърза или очаква нещо да се случи. Автобусът пристигна, отвори врати, затвори врати, прохърка и потегли. Обичайните гледки: Котки навсякъде, лицата бързат нанякъде с корички сън полепнал по клепачите, цигани се препичат на ранното слънце, а то се изкачва мазно нагоре. Душите изглеждат спокойни.
-Всички са овце...всички сме овце...всички сте овце...
Кирил – разчорлен, небръснат от два дни, с подпухнали от плач очи, върви из стаите пълни с шептящи облечени в черно роднини и нарежда извън себе си: „Така е, точно така е!“ По едно време се спира и изкрещява.
- Всички въъъъъъъъъъъъъъъъъъън! Всички сте овце. Точно така. Всички сте овцееее!
- Кириле, спри се моля ти се! - Извиква майка му и току да го прегърне, той я възпира.
- И ти си овца!
- Като се върна да ви няма! Никой да няма! Искам само Мила и Калина да видя! Овце!
- Мила я няма вече, Кириле!
- Не е вярно! Махайте се! Никой не искам!
- Кириле, ще полудееш, бе! Спри се!
- Аз ли ще полудея, бе? Ще ми се! Махайте сееее!
Тръшна вратата и излезе на улицата. Хукна на изток, срещу вятъра. Спъва се на няколко пъти, после падна, постоя минута – две заслушан в асфалта. Пак започна да ръмжи - изправи се бързо и тръгна.
Калина, която до този момент седеше на пода в ъгъла на стаята и се клатеше напред-назад из очите си, започна да шепти - сякаш изпробваше гласа си, непроумяваща, че все още нещо би могло да излезе от нея. Втренчена в Мила, покрита от тишината, и бягащите по диплите й светлосенки от свещите, стенеше.
- Вън...вън...вън... вън.... вън...
Тя го видя през прозореца на автобуса. Беше се запътила на някъде, но вече не помнеше накъде. Не беше успяла да се излюпи напълно и ръсеше черупки навсякъде. Видя го и започна да напира към вратата, търсеше пролуки между пътниците, без да откъсва поглед от лицето му.
-Спрете! Кажете! Кажете на шофьора да спре. Моля ви се! Трябва да сляза. Слизам веднага. Кажете! Спрете моля ви се! - Думите излизаха от устата й накълцани, неясни и все едно озовали се вън от нея веднага влитаха в някаква ръждясала тенекия, а околните трябваше да се догаждат за смисъла им по деформациите на тенекията при всеки запокитен й къс дума. Навсякъде се сипеха парчета от черупки. Автобусът спря след трийсетина метра поради задръстване.
Овцевъдите стачкуваха, бяха превозили с камиони няколко стада до центъра на града и ги бяха пуснали на паша. Минувачите се смееха и звънко псуваха Държавата. Тя си пробиваше път през овцете галейки ги по главите и кадифените муцуни. Запушил с ръце ушите си Кирил отвратен се тресеше и се взираше в добитъка. Потръпваше и трепереше, а вените по врата му се гънеха под моравото сгърчено лице. Очите му...
- Бе, кой си ти, бе! - усети силен тласък отдясно. - К'ъв си, бе? К'во ти се е случило? - издрънчаха звуците от устата й.
Кирил обърна глава на ляво и се отнесе.
...
- Не съм съвсем сигурен...
- Абе, к'во говориш, бе! - Сега вече тя трепереше, а Кирил все едно плуваше из пространството.
- Не знам.
- Как така няма да знаеш, бе?
- Дъщеря ми умря...
- Ми, ти к'во правиш тука?
- Просто така...
- Абе ти добре ли си, бе?
- Не зная... Мисля, че изгубих нещо. Но...
- Дъщеря ти е умряла...
- Не знам точно...
Хвана го с дясната ръка през кръста, а лявата положи на безкръвната му буза. Той притвори очи.
- И тези овце... само те оцеляват...
- Какво?
- Май вече, не зная какво говоря, но мисля...че... Тя го прегърна по силно и сложи ръка пред очите му.
- Дъщеря ми...е...
Не успя да продължи и се свлече се на земята. Животните ги бяха наобиколили, кротко подрънкваха със звънците си и блееха за да за да викат малките си.
...
Влязоха в апартамента - нямаше никого. Тишината беше полепнала навсякъде и единствено около пяната по лъкатушните й краища се чуваха бледите отзвуци на звуците. Мила лежеше в средата на стаята, отвъд невръстния си живот. Калина - на пода едва успяваше да покрие надутите до пръсване очи с изопнатите си до предела клепачи. Кирил влезе в стаята, притихна в тих плач и се сви до нея.
Тя се изкъпа на тъмно и изпуши една цигара преди да се подсуши. Облече се и си замина.
неделя, 27 април 2008 г.
събота, 16 февруари 2008 г.
балкан екзистенц
…
-Как да ти кажа, друже-Безкрайно съм несигурен в себе си.
- Това е проблем.
-Не се изказвам добре; често губя нишката, а и не намирам основание за каквото и да било. Прекалено съм независим изглежда. Къде ли се е дянал Бога – основната ми грижа и стремеж, и фундаменталната ми, така да се каже тревога. Не разбирам.
-Ти пък, какво толкоз искаш да разбереш, бе?
-Право казваш… Всъщност знам, че няма и какво толкова да разбирам, но това така или иначе не ме утешава. Наопаки дори. Понякога тъй се ожесточавам до степен на посегателство над личността – моята собствена, разбира се.
-Ааа, не може така!
-Не може я!
-Не може!
- Ее. Не е приятно. Сигурно всеки безсъзнателен, средна ръка господин го е изпитвал, но това ни най-малко не ме успокоява. Какво ми дреме на мене за Кирил Василиев налбанта от долната махала. Не ми влизат в работа и неговите бакии. Аз., нали това е важно, личността преди всичко и нейното достойнство, израстване, спасение, ако щеш. А пък ако има нещо друго да кажат! Ще ги разбера!
-Нищо повече от това не могат да ти кажат, братче. Светът не е за нас. Това е положението.
-Абе-е, дръжки, братче, „светът не е за нас”.
Всеки втори разправя, че този свят не е за нас-„не е за нас построен”-ще рече. Балък е това и слабак, а човек в никой случай не е. За чий му е тогава на този свят да съществува? Мигар сам Господ Бог ще рачи да се самозадоволява? И за това съм мислил нееднократно:Не!- Точно за нас и най вече за нас, впрочем, е сътворен той, та нали той-светът- е нашият сън, нашият кошмар, да му се не види; а има ли въобще нещо по-истинско, нещо което така да те разтърси-до истината чак да те раздруса- от един добре поставен кошмар. Кошмар поставен на сцената на живота ни от най-безкомпромисният, най-безпардонния и най-близкия до сърцето ни постановчик-неотразимият Аз-собствената ни личност- Бог в нас… Няма. И това го казвам без да се замисля, защото размисля ли, мухата-съмнението, веднага ще се разбръмка и ще се разчовърка и ще човърка дорде не достигне до самия хаос на предсътворението…
* * *