Идея за разказ

Една идея такава, за разказ трябва да отбележа. Непременно.

От няколко дни вече не ми дава мира; поставя нелепи и нагли изисквания пред общата ми култура и нарушава спокойствието ми - пречи ми да скучая и честно казано, да си чопля носа. А като си помисля, дори не е някаква специална находка и прочее, но очевидно нужно е и вече не търпи отлагане да обърна някаква част от вниманието си към нея или поне така, нещичко да отметна - да попиша та да се смири, идеята де, да залъжа с нещо гордостта и; да престане да ме занимава със себе си. Голямо проклятие са това идеите - безсрамници; измъчват човека и какво? Ексхибиция до дупка, а пък то, че в тая дупка може би дори нищо не се намира, карай. Та то и на нашичката комай само панаира и голям - фантасмагория и при това, нарочно подличка - с връщане назад във времето, разбира се, и прочее ексцентричности. Ето излагам я вече самата идея и самият дори сюжет на това така натрапливо повествование.

Ще се опитам в кратце, с няколко думи без нищо излишно, но все пак не бих могъл при цялата тази настойчивост и безпощадност... Но стига вече... Ето започвам.

Потайник някакъв, умник между впрочем и крайно мрачен човек, цял живот мисли, съчинява, пише и дори публикува тук-там по някое дребно материалче, философско разбира се и с някакво по-такова - мистично дълбокомислие за нещата. След дълги години на сенчест и съвсем безнаказан труд, ненадейно се прочува - "става име", сиреч името му започва да се чува; да означава нещо; да всява респект у хората ( досущ като проституираща идея), като при това, за куриоз се оказва, че името му дори не е истинско. Псевдоним било. Носело съвсем различен; до несъвместимост противоположен от този на истинското му име смисъл, запазвайки между впрочем, поне според някои, окултния си израз.

Прочува се нашия герой като написва книга, това - ясно; в случая интересното е, че за основа на замисъла на този така наречен труд му послужило изречение от друга някаква книга, попаднала му случайно в една библиотека петдесетина години преди това - в зората, да речем на безпътната му младост. Въпросното изречение до такава степен го развълнувало и потресло, че животът му преминава като забележка под линия, обясняваща го.

Написва той книгата с това изречение вътре (трябва да измисля какво да е това изречение) и тя става бестселърът на всички времена. Пет години по-късно, човечеството най-после изобретява машина на времето и решава, с целия си безумен хуманизъм, да изпрати тази книга назад във времето, с предположението, че имайки този ненадминат труд за пример хората от миналото никога не биха изсипали толкова беди върху света, в който живеят.

В същност няма да е машина на времето, а такава, която е открила, че скоро край Земята ще мине отвор във време-пространството с посока-миналото.

Известяват нашия автор, вече най-богатия човек на земята (всеки човек на планетата притежава екземпляр от прословутата книга: след излизането и са създадени специални организации целящи разпространението и; преведена е на всички съществуващи езици, като за най- бедните страни са отпуснати безплатни тиражи, платени от нарочно организирани фондове.)

Той се съгласява, но се оказва, че никой от земляните не желае да се раздели със собствената си книга - тя се е превърнала в нещо като дишането. Най- накрая, след усилено търсене в една библиотека се открива някакъв опърпан екземпляр, на който заглавието е изтрито, а името на автора е написано на половина, но няма как това копие трябва да се изпрати, следващия подобен пробив във време-пространството ще мине покрай земята чак след 5000 години.

Преди тържественото изпращане дават на автора да докосне за късмет плода на труда си - първият в историята на земята обект, който ще има шанса да пътува назад във времето.

Тогава той я разпознава: това е същият екземпляр; това е абсолютно същата книга, която той преди 50 години, в зората на своята младост открива, и която до такава степен го развълнува тогава, че целият му живот преминава под знака на единственото прочетено от нея изречение: "Колко ли е обиден на вселената истинският човек?"

Абсурд!

Авторът е потресен, понечва да разкъса книгата, но след кратка борба му я отнемат и я запращат по предназначението и: дошъл е моментът-скокът във време-пространството; книгата отлита в миналото със съсък.

Измаменият наш герой се събира в себе си за секунда-две, едва проумявайки ситуацията; обръща се кръгом; измъква оръжието от кобура, закачен за колана на шишкавия полицай, стоящ до преди миг скръстил ръце зад гърба му. Освобождава предпазителя, поглежда ненавистно тълпата изпращачи, като придвижва дулото на револвера към дясното си око. В този момент от гърлото му излиза неземно-спокойния и плътен отговор на поставения в "книгата" въпрос: "Безкрайно". "О"-то в края на думата се сля с шума от изстрела в окото.

...

Погребението мина без произшествия: лек дъждец насърчаваше сълзите на опечалените. Нямаше съмнение, че Мъртвецът си беше получил заслуженото. Поет на раздора - Той беше събудил истината в сърцата на хората, без да подозира, че те са твърде слаби за товара й. Погребаха Го като престъпление и си отдъхнаха, като след потулен родов грях, грях, който би изтръгнал майчино проклятие от запарената пазва на съдбата. Вече нямаше съмнение, Той бе нейна рожба...

Нейно изчадие...