Неофит... в търсене на Вдъхновението

Илязох навън и поглеждайки нагоре, луната ми намигна. Чух захлопването на входната врата зад гърба ми.

Нощта беше необикновено уютна и влажна по напълно непознат за мен начин. Лек морски ветрец убиваше скуката, заигравайки се с прахоляка, мъртвия бръмбар станал жертва на еднооката съседска котка и изгризаната капачка от химикалката на деветгодишното вечно вглъбено в себе си хлапе, рожба на шантавите сблъсъци на двойката собственици на месарницата отсреща. Слюнки градска светлина; постна мъглица във въздуха, за да не пресъхват очите на лудите, скитници из себе си; мирис на стихнали улици и удивлението ми да пребивавам в този свят.

В тази така различна за мен нощ, подкрепян от примера на романтиците; пет-шест глътки домашнярка и един пуснат по радиото слух, взех твърдото решение да изляза на откривателски поход с цел търсене и намиране на Вдъхновението.

Тръгнах направо, после наляво. Нямах никаква представа как изглежда или на какво прилича и въобще какво представлява въпросното вдъхновение, но бях решен да го издиря на всяка цена, дори ако отново ми се наложеше да бродя, докато ми се изтъркат подметките на обувките, както когато преди около две години бях тръгнал да търся Смисълът на живота си.

Тогава бях прочел някъде, не помня вече къде, че „ Човек трябва да търси и да намери Смисълът на живота си и като го открие да не се отказва от него, но да го следва неотклонно, за да бъде щастлив и пълноценен обитател на Вселената”.

Направих си сандвич с масло и сирене, взех си топла дреха, едно-друго, четка за зъби и бодро потеглих.

Нож не си взех: не вярвам в самозащитата.

Скитах се ококорен, обръщайки внимание на всичко, което би могло да се окаже Смисълът на живота ми докато не ме изоставиха обувките, което беше знак, че няма Смисъл на живота за мене. Погребах си чепиците с цялото ми уважение към тях в една горичка край пътя и произнесох едно изречение заупокой : „Никак не е лесно да си обувка на някого в продължение на цели две години: аз не бих издържал и дори да бях открил, че това е всъщност смисълът на живота ми, вероятно бих се отказал.”

След това, честно казано скучно, а и както се оказа безсмислено скиталчество се прибрах там където обикновено го правя и продължих съществуването си както и преди – без смисъл на живота.

Живях така цял месец, до вечерта, за която разказвам, когато чух по радиото, че „ човек трябва да открие Вдъхновението и с духът на това вдъхновение да живее в хармония със себе си и околните”. В интерес на истината, нямах особено ясна представа какво означава да живееш в нещо(хармония) с тези две неща( себе си и околните), но реших да открия това,което би ми позволило да го правя, сиреч Вдъхновението и тръгнах.

Сандвич не си приготвих, защото си падам малко фаталист, а и имах чувството, че прекомерната екипировка би могла да попречи на търсенията ми. Взех си само топла дреха. Непоносимо зиморничав съм.

Дълго се шлях из уличака: пресичах кръстовища и булеварди; надничах в тъмни ъгли; влязох в няколко кръчми; отключени дворове; входове и задънени улици, но уви, никаква следа от Вдъхновение. Когато се изморих, седнах да си почина на една пейка в някакъв парк, доста унило и бездушно място впрочем. Там обаче изненада: рояк проститутки накацали на съседната пейка пият коняк, чуруликат, гракат и се кискат. Изключително общителни създания.. Почти нищо не разбирах. До преди да ги срещна си мислих, че са митологични същества, отмрял вид - разпознах ги по атрибутите им.

Пихме евтиния изветрял коняк направо от бутилките, разговаряхме на дълго и на широко: твърдяха, че са открили смисъла на живота си, но по думите им:

-Ебана работа.

Мисля, че ме харесаха, но сякаш ме вземаха на подбив. Бяха толкова изненадани от съществуването ми, колкото и аз от тяхното. Бях започнал да разбирам тяхната, съвсем нова за мен мъдрост ,когато най-младата ,току разлистила се, все още момиче ме покани да се поразходим и ми каза, че иска да ми подари нещо. Свихме в една тъмна алея и под нейното, слава Богу, все още неумело ръководство направихме нещо, което едва не сбърках с Вдъхновението. Когато се върнахме и все още в шемета на изживяното попитах останалите:

-Това ли е?- те се изкикотиха снизходително, но порива им бързо секна. Най-възрастната от тях звучно отпи, млясна, звучно се изплю и изграчи:

-Т’ва беше само чукане, пил’ле…, веднага след, което стрелна малката и с неясна за мен острота процеди – нали така, Муци?

- Мно’о ясно, Бени! Малък подарък, виж го к’ъв е!

Всички се закискаха, но на мен не ми пукаше защото едно нещо бях разбрал.

-А’е пил’ле, че тря’а ‘ се захващаме със Смисъла на живота си, изкикоти се Бени, като хвана под ръка малката, а другите вкупом ги последваха залитайки на острите си токчета.

Останах на пейката сам. Допивах коняка с усмивката на прозрение. Това, което бях разбрал:

Нощта вече не беше „необикновено уютна и влажна по напълно непознат за мен начин”, както преди няколко часа когато тръгнах да диря вдъхновението.

Нощта беше топла и влажна като уютната розичка на току що разлистила се проститутка на Вдъхновението!

Впрочем казвам се Неофит.