Първозвания

Лежеше на леглото в стаята си. Втренчен в себе си. През лицето му минаваше сянката на хартиената лястовица закачена на лампата. През дясното око; надолу - дъгата между скулата и по гръцки изгърбения нос; дължината на хлътналата буза; тридневните мустачки; горната тънка и долната малко по пълна, унила устна; малката падинка преди спретнатата брадичка и надолнището към огънатата от меланхолия шия. Дясната буза подпрял на дясната си длан; върховете на дългите пръстите губещи се из плъст и къдрици.

Застинал, погледът му сочеше точка в пространството, която навярно никога не е съществувала, поне що се отнася до нашето измерение. Точка на пустота и безвремие: без начало; без край; без какъвто и да е атрибут-точка без точка. Пространството около нея се гърчеше, а светлината я заобикаляше и забавлявайки се из кривините й се разпадаше на цветовете си, рисувайки миниатюрни лабиринти от криволичещи дъгички.

Валеше дъжд, както в нощта на рождението му, точно преди 27 години без 1 минута. На абсолютно същото място-на този, метър на два отрязък от пода, върху който по-късно сложиха леглото му, тогава имаше само обикновен дюшек. Докато раждаше майка му не издаде нито звук, единствено по гърчовете на потното й лице, стиснатите устни и широко отворените й очи, акушерката разбираше за контракциите.

Той се роди сам.

Близнакът му не успя да го последва и остана в майка си, която издъхна с първата глътка въздух на новородения. Първозвания изпищя и се сгърчи в конвулсии, при втората глътка въздух млъкна и с мътните си, все още невиждащи очи, се вторачи в току-що завихрилото се почти невидимо сияние на не повече от метър от него.

* * *

Минутата изтече и близнакът му навърши 27 години. Той го виждаше от някъде, без да знае от къде: легнал на неговото до преди минута легло и подпрял с ръка главата си по същия начин, по който самият той я бе подпирал преди миг. Сянката на хартиената лястовица плавно летеше през лицето му: същите очи, същите скули, леко прегърбения нос, тридневните мустаци…